110 години от първата национална катастрофа
На днешния 10 август отбелязваме 110 години от края на Втората Балканска (Междусъюзническа) война – едно от най-важните събития във външнополитическото битие на Третата българска държава. Това ни дава повод да припомним причините и хода на войната, както и резултатите, които предопределят последващото развитие на България.
Предпоставките за новия конфликт
Краят на Балканската война настъпва окончателно с Лондонския мир от 17 май 1913 г. Османската империя престава да бъде европейска държава, предавайки всичките си територии, западно от линията Мидия-Енос на страните от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора). Възниква спор за подялба на териториите между България, от една страна, и Сърбия и Гърция, от друга. Сръбските претенции се простират отвъд „спорната зона“ в Македония, а в договора на България с Гърция дори не са предвидени териториални клаузи.
Така Сърбия и Гърция вървят все повече към сближаване срещу общия неприятел. Положението на България се влошава допълнително, когато с подписването на Лондонския договор, премиерът акад. И. Е. Гешов подава оставка. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция сключват таен военен договор, насочен срещу България, гарантиращ обща сръбско-гръцка граница в Македония. Същевременно, цар Фердинанд назначава ново правителство, ръководено от фигура, застъпваща в най-силна степен проруските позиции – д-р Стоян Данев. Това се прави и в опит да се спечели благоволението на руския император, който трябва да изиграе ролята на арбитър между България и Сърбия за „спорната зона“ в Македония.
„Денят на престъпното безумие“
Русия се наема да реши въпроса в кратък срок, като е свикана нарочна конференция в Петербург между министър-председателите на балканските държави, но в същото време приканва България да демобилизира войските си. В тези няколко юнски дни в София не издържат на деликатната игра на нерви. В желанието си на предстоящия форум България да преговаря от позицията на силата, на 16 юни 1913 г. Фердинанд нарежда нападение срещу гръцките и сръбските позиции в Македония без знанието на правителството. В историята ни този пагубен ден остава като денят на „престъпното безумие“.
Скоро след като узнава, че владетелят действа зад гърба му, Стоян Данев допуска втората голяма грешка. На 18 юни министър-председателят нарежда спиране на настъплението, надявайки се, че въпреки всичко, ще успее да възстанови отношенията на България със сърби и гърци. Те обаче, разбира се, с охота се възползват от българското нападение и обявяват война на страната. С намесата на Данев е ликвидиран и елементът на изненада при атаките – единственото предимство, което българските военни имат.
Румънският поход
Храбростта на българите задържа гръцките и сръбските сили в Македония, но на 28 юни Румъния нахлува в Южна Добруджа със своята армия. Всъщност споровете между България и Румъния датират от Балканската война, когато със Санктпетербургския протокол от 9 май 1913 г. на Румъния е предаден гр. Силистра като „награда“ за ненамесата ѝ във войната на Балканския съюз с Османската империя. Великите сили успяват да парират апетита на Румъния за цялата Южна Добруджа, но от този момент румънците нееднократно заплашват България, че при всяка нейна интервенция на юг, ще окупират областта. България търси помощта на Русия, с която има сключена конвенция за военна помощ от 1902 г.
Междувременно, ситуацията в София ескалира – на 2 юли Стоян Данев подава оставка. Румънското командване координира действията си със Сърбия и Гърция и продължава похода си през Стара планина към София без да среща никаква форма на съпротива. В панически опит да се овладее положението е съставено коалиционно правителство между Либералната партия, Младолибералната партия и Народнолибералната партия начело с Васил Радославов на 4 юли.
Новият външен министър Генадиев също не успява да попречи по дипломатически начин на румънското настъпление – на 10 юли те спират при Враждебна, на няколко километра от столицата. В тази ситуация правителството се ориентира към търсене на примирие със Сърбия и Гърция. Българските съседи обаче отказват иницииране на преговори на този етап, надявайки се да постигнат военни победи, които да им дадат основание за по-големи териториални претенции.
Намесата на Османската империя
На 6 (19) юли България понася пореден удар. Османската империя, без да обявява война, прекосява границата Мидия-Енос и се насочва към Одринска Тракия. България не може да отдели военен ресурс, за да се противопостави и турците превземат редица градове, а на 10 юли дори и Одрин. Започват масови гонения, избивания и изселвания на тракийските българи, а хиляди селища са изпепелени.
Равносметката
Въпреки всичко, благодарение на българските войски са минимизирани част от предстоящите негативи. Гръцките сили са обкръжени край Кресна и гърците са принудени да приемат поканата за примирие, влязло в сила на 18 юли.
На 10 август (по нов стил) 1913 г. е сключен Букурещкият мирен договор, с който се слага официално край на Междусъюзническата война и се уреждат териториалните въпроси между бившите балкански съюзници. В резултат на него Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия взема Вардарска Македония – спорната зона и голяма част от безспорната зона, а Гърция получава Егейска Македония, както и част от Западна Тракия. За България остава една малка част от Македония, известна като Пиринска Македония и земи в Беломорска Тракия. По-късно България урежда и отношенията си с Османската империя, като на практика губи цяла Източна Тракия.
В България последиците от Междусъюзническата война са известни като Първа национална катастрофа. Въпреки това, от цялата Балканска одисея, разразила се през 1912-1913 г., България излиза с по-голяма територия, от тази, с която разполага към октомври 1912 г. Завършекът на Балканските войни предначертава бъдещето на всяка една от замесените държави в контекста на задаващата се Първа световна война – победителките (Сърбия, Гърция и Румъния) стават все по-тясно обвързани с Антантата, докато България и Османската империя ще търсят реванш, нареждайки се на страната на Централните сили.