Стефан Стамболов – Държавникът на крайностите

Годината е 1887-ма. Изборът на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз на 2 август от III Велико Народно събрание води до временно стопиране на продължилата близо 12 месеца политическа криза в страната. На 20 август новият държавен глава назначава правителство начело със Стефан Стамболов, като по този начин се поставя началото на един от най-отличителните етапи в развитието на модерната българска държава.

Състав и задачи пред правителството

Макар Стамболов да взима властта, то първоначално в правителството влизат и лица, които са извън групата на приближените му – д-р Константин Стоилов (министър на правосъдието), Григор Начович (министър на финансите). Новото управление е изправено пред трудни задачи от вътрешнополитически (успокояване на обстановката след събитията от 1886-1887 г.) и външнополитически (международно признание на княз Фердинанд) характер.

Опозицията

Още в първите дни след избора на новия кабинет се оформя сериозна опозиция. Д-р Васил Радославов, който е бивш съратник на Стамболов, се обявява против политиката на правителството, макар и да подкрепя избора на новия княз. Най-влиятелната опозиционна фигура е Петко Каравелов, който не признава Фердинанд и апелира за нормализация на отношенията с Русия, а Драган Цанков е радетел на пълно споразумение с Русия и изгонване на Фердинанд, без оглед на това дали средствата са легални или нелегални.

Вътрешна политика

Военното положение е отменено и на 9 октомври 1887 г. са проведени парламентарни избори при изключително насилие, което взема 30 жертви. Резултатът е огромна победа за стамболовистите срещу консерваторите на Константин Стоилов. Сформирането на новото Народно събрание отвързва ръцете на Стамболов и му позволява спокойно да разгърне управленската си дейност. Още същата година е приет Закон за изтребление на разбойничеството, който дава право на военнополевите съдилища да издават присъди срещу всички въоръжени групи, развиващи антидържавна дейност. Гласуван е и Закон за печата, с който се въвежда цензура над опозиционните издания. Новият Закон за полицията пък превръща институцията в инструмент на изпълнителната власт за разправа с политическите противници.

Политически борби. Действия на нелегалната опозиция и отговорът на властта. 

Въпреки че е разделена на противостоящи помежду си групировки, опозицията също преминава към силови действия. Това се отнася най-вече за крайните фракции, поощрявани от Русия. В края на годината в Югоизточна България навлизат две русофилски чети на Николай Набоков и Петър Боянов, съставени от българи и черногорци, които бързо са разбити. Избухването на няколко регионални брожения дава повод на властта да засили репресивните мерки срещу опозиционерите и през 1888 г. двата главни опозиционни вестника „Народни права“ на Радославов и „Търновска конституция“ на Каравелов са спрени. Малко след това се оформя конфликт между Стамболов и княза от една страна и Светия Синод, от друга.

През 1890 г. започва процес срещу бившия съратник на Стамболов капитан Коста Паница, обвинен в заговор срещу правителството. Паница е осъден на смърт и екзекутиран. На 15 март 1891 г. е направен опит за покушение над министър-председателя, но в жертва се превръща финансовият министър Христо Белчев. Стамболов използва случая за окончателна разправа с опозицията – стотици са арестувани, а Петко Каравелов е хвърлен в затвор в Черната джамия, където е подложен на изключителни изтезания. На следващата година в Цариград е убит един от най-приближените хора до Стамболов – дипломатическия представител в Османската империя Георги Вълкович.

Същевременно част от министрите, които не са част от стамболовистката група, критикуват остро силовите действия срещу политически неудобните лица. Още през декември 1888 г. консерваторите Константин Стоилов и Григор Начович излизат от кабинета. Това кара Стамболов да пристъпи към консолидиране на своите поддръжници официално в единна партия. Изборите през август 1890 г. са спечелени от новата Народнолиберална партия с голямо мнозинство по добре познатата формула, включваща използването на насилие.

Стопанска политика

Разправата с опозицията води до временно нормализиране на политическата обстановка, което позволява на Стамболов да обърне поглед върху истински важните задачи пред младото княжество. В стопанската сфера той се превръща в основоположник на българския протекционизъм, който предполага насърчаване и закрила на местното производство, привличане на чужди капитали и урегулиране на търговските отношения с другите държави на равни начала. Още през есента на 1887 г. е приет Закон за митническите тарифи, който подкрепя местното производство за сметка на чуждестранни внос. През 1889/90 г. е сключена митническа спогодба с Англия, с която се повишава митото на английските стоки от 8 на 10%. Към края на управлението на Стамболов всички чуждестранни стоки се внасят при 10% мито.

През 1888 г. е взет първият външен заем от лондонски банки, а през 1892 г. следват два заема от австро-унгарската Лендербанк. Свежите капитали са използвани за изплащането на ЖП линията Русе-Варна. Правителството се заема с модернизацията на цялата железопътна инфраструктура – започва строителството на линията Цариброд-Вакарел, през 1890 г. е пусната отсечката Ямбол-Бургас, а три години по-късно и София-Перник. Започва и изграждането на пристанищата във Варна и Бургас и през 1892 г. е създадено „Българското търговско параходно дружество“, което цели да пробие чуждестранния монопол върху морския и речния транспорт. Като резултат от общия икономически подем на държавата са новосъздадените 40 акционерни дружества и 80 промишлени предприятия.

Образователна и културна политика

На 1 октомври 1888 г. е основано първото висше учебно заведение в страната – бъдещият Софийски университет. През 1891 г. е създаден първият цялостен закон за народното просвещение и е учреден самостоятелен Народен музей. През 1892 г. е поставено началото на Пловдивския промишлен панаир – едно трайно явление в българския стопански и културен живот.

Външна политика

Страната бележи голям прогрес и на външнополитическата сцена. Стамболов обвързва България със западните страни, които обаче не се решават да признаят официално княз Фердинанд, за да не влязат в пряк конфликт с Русия.

Стефан Стамболов е първият български политик, който осъзнава, че истинските противници на българските интереси в Македония са не толкова турците, колкото сърбите и гърците. Затова той поема курс на сближаване с Османската империя. Правителството се заема с реализиране на църковно дело в Македония в единодействие с Екзархията. След упражнен натиск над турското правителство през 1890 г. са издадени берати за назначаване на български владици в Охрид и Скопие, а през 1894 г. и в Неврокоп и Велес.

Тракия също не е оставена на заден план. През 1890 г. е открита Мъжката гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун, през 1891 г. – гимназията в Одрин, а година по-късно врати отваря и Девическата гимназия в Солун. Благодарение на тези действия е запазен българският характер и идентичност на населението в Македония и Тракия.

Политика за утвърждаване на Фердинанд

Стамболов осъзнава колко важно е България да има държавен глава, който е международно признат и вътрешнополитически утвърден. През 1891 г. Фердинанд е приет неофициално от император Франц Йосиф, а през 1892 г. – от кралица Виктория. Невъзможността на този етап да се постигне международно признание обаче кара българския премиер да търси алтернативни начини за закрепване на княза на престола. През май 1893 г. е изменен чл. 38 от Търновската конституция, който позволява престолонаследникът, родил се само осем месеца по-късно, да не бъде източноправославен.

Падане от власт

През лятото на 1893 г. опозицията надига глава и отново критикува стамболовия режим. Използването на крути мерки срещу нея прави политиката на правителството обществено неприемлива. Създадено е опозиционно обединение между радославистите, консерваторите на Константин Стоилов и хората около Димитър Тончев, наречено „Съединена легална опозиция“. Искането за демократизация на страната обединява крилото на националистите с това на русофилите. В края на годината дори и Драган Цанков заявява, че ще подкрепи Фердинанд, ако ликвидира Стамболов.

Въпреки всичко това, причините за падане от власт на Стефан Стамболов са преди всичко външнополитически. Силната русофобска фигура на министър-председателя става неудобна за Фердинанд, който почти се домогва до международно признание от страна на Русия. Освен това Стамболов не отчита сближаването между Русия и западните държави (Англия и Франция). Във Виена Фердинанд получава съгласието на Русия и Австро-Унгария за отстраняването на Стамболов. След целенасочена намеса на княза в правителството и кратка политическа криза, на 18 май 1894 г. Стамболов подава оставка за пореден път, която е приета.

От сцената пада едно управление, което в много насоки е символично за развитието на младата българска държава. Безпристрастната равносметка показва, че бруталното погазване на конституционния ред не може да прикрие всестранния напредък на България. Най-доброто доказателство за това е, че следващото правителство, оглавявано от може би най-сериозният политически опонент на Стамболов – д-р Константин Стоилов, ще се придържа строго към очертанията на протекционизъм в икономиката и сближаване с Османската империя в сферата на външната политика, идеолог на които е именно бившият революционер