Георги Раковски – патриархът на организираното българско националноосвободително движение

На 2 април (по стар стил) отбелязваме 202 години от рождението на една от най-забележителните личности в цялата българска история. На този ден през 1821 г. в Котел на бял свят се появява Георги Раковски – един от символите на борбата на българите за освобождение от чуждата власт.

Ранен живот и семейна среда

Раковски се ражда в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчева под името Съби Стойков Попович. Майка му е сестра на кап. Георги Мамарчев, организатор на Велчовата завера от 1835 г. Възхищението, което Раковски питае към вуйчо си, го кара да вземе името Георги, замествайки своето първо име Съби. Приемното фамилно име Раковски пък идва от названието на сливенското село Раково, откъдето произхожда баща му Стойко Попович, който е и заможен търговец.

От 1828 до 1834 г. Раковски учи в килийното училище в родния си град, където наред с българския, усвоява и гръцки език. Получава началното си образование в Карлово, в елино-българското училище на големия котленски просветител Райно Попович. През 1836 г. му се налага да напусне задбалканския град заради разразилата се чумна епидемия и още на следващата година заминава с баща си за Цариград, където до 1840 г. продължава обучението си в гръцката гимназия в квартал Куручешме. Престоят му в имперската столица допринася за личностното му израстване, но също така там Раковски попада под влиянието на хора като Неофит Бозвели, Сава Доброплодни и Иларион Макариополски, като по този начин става част от движението за независима българска църква.

Политическа дейност на Г. С. Раковски до Кримската война 

През 1841 г. Раковски преминава във Влашко, издействайки си гръцки паспорт под името Георги Македон в разгара на Първия браилски бунт. През август Раковски сам организира и оглавява втори бунт в румънския град, като така поставя началото на дългата и съдържателна своя революционна дейност. Той е заловен и осъден на смърт от местните власти, но благодарение на гръцкото си поданство е предаден на гърците, от които впоследствие избягва и се укрива чак в Марсилия. През 1843 г. Раковски се завръща в Котел и редом се баща си се включва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Заради този свой либерално-буржоазен порив обаче двамата са арестувани от турците и са хвърлени в затвора в Цариград.

След излизането си на свобода през 1847 г. Раковски се занимава с търговия и адвокатство, но се намесва и по-дълбоко в църковната борба на българите като става член на настоятелството на църквата „Св. Стефан“ в Цариград.

Избухването на Кримската война между Русия и Османската империя кара Раковски да премине към конкретни действия за освобождение на отечеството. Той създава в Свищов конспиративната организация „Тайно общество“         , чрез която набира средства за закупуване на оръжие. Раковски достига до идеята за българска намеса във войната на страната на Русия като начин за извоюване на свободата. През юни 1854 г. Раковски е начело на чета от 12 души в Котленския Балкан и прави опити да установи контакти с руските войски, но след като те се оттеглят на север от р. Дунав, той е принуден да разпусне четата.

Втори период на революционната дейност на Раковски (1857-1867 г.)

След руския крах в Кримската война Раковски се установява в Нови Сад на територията на Австрийската империя. Именно там той започва да издава първия си вестник „Българска дневница“. През 1857 г. е отпечетана и поемата му „Горски пътник“, в която българският революционер излага обширно вижданията си за освобождението на българите, които обобщава под името четническа тактика. Скоро обаче, по настояване на Високата порта, австрийските власти преустановяват издаването на „Българска дневница“ и затова Раковски през 1858 г. пристига в Одеса.

„Одески план“ – 1858 г.

Там той получава подкрепа от голямата група български емигранти. Това му позволява да се отдаде и на научна дейност и през 1859 г. публикува своята етнографска книга „Показалец“. Най-важното от престоя на Раковски в Одеса обаче е изготвянето на първия план за освобождение на България. Това става през 1858 г. в контекста на турско-черногорския конфликт. През лятото на 1858 г. той разработва цялостна програма, обхващаща главните насоки на организацията и провеждането на самото въстание. Според „Одеския план“ организацията се ръководи от върховен орган, наречен Тайна канцелария, ситуиран в Одеса, като трябва да се предизвика всенародно въстание по българските земи, съчетано с военна подкрепа от останалите балкански народи (Сърбия, Гърция, Черна гора), и ангажиране на великите сили с българския въпрос чрез изпращане на представители  в Париж и Петербург. Планът на Раковски засвидетелства неговият гений, съзнаващ, че българският национален въпрос не може да се реши извън контекста на целия Източен въпрос, но изглаждането на конфликта между Османската империя и черногорците осуетява реализирането на идеята на Раковски.

„Белградски план“ – 1861 г.

Новите надежди на Георги Раковски са свързани с обтягането на отношеията между империята и Сърбия след възкачването на власт на династията на Обреновичите. Те разглеждат Раковски като желан съюзник и през 1860 г. той пристига в Белград и започва издаването на вестник „Дунавски лебед“. Покачването на напрежението по оста Белгард – Цариград кара Раковски да изготви своя втори план за освобождение на България. Белградският план от 1861 г. предвижда създаването на тайни комитети във вътрешността, които да подготвят местното население, снабдявайки го с оръжие и боеприпаси. От сръбска територия трябва да навлезе военно обучен полк от 1000 бойци, който, преминавайки през цялото било на Стара планина от сръбската граница, през Търново и до Черно море, да вдига населението на въстание, което чрез „хайдушки горски боеве“ ще донесе крайния успех. Според изчисленията на Раковски общата численост на въстанниците ще достигне до 500 хиляди души. Ръководният орган – Привременно началство в Сърбия следва да направлява хода на въстанието. В този план т. нар. четническа тактика достига своя връх.

Идеален момент за практическо приложение на Белградския план настъпва през 1862 г., когато Сърбия и Османската империя са на ръба на война. Раковски веднага инициира създаването на въоръжен отряд в Белград, в който се включват общо 600 души, а сред тях са лица като Васил Левски, Иван Касабов, Илю войвода, Стефан Караджа. Това българско военно образувание на сръбска територия днес познаваме като Първата българска легия. През пролетта на 1862 г. реализира и друга част от програмата си – създава Привременно началство, което лично оглавява, а през юни изготвя устава му. На 3 юни 1862 г. започват военни действия между сърби и турци, в които участват и българските легионери (при това в най-тежките сражения), но скоро след това, под натиска на великите сили, конфликтът е решен по мирен път, което води и до разпускане на легията. През 1863 г. Раковски предприема мисия в Атина и Цетине за балканско сътрудничество, която по-късно пропада. Това го кара да преосмисли идеята си за освобождение на България като резултат от евентуален успех на военен съюз между Сърбия, Гърция и Черна гора срещу Османската империя и затова през 1863 г. заминава за Влашко.

„Букурещки план“ – 1867 г.

В Букурещ Раковски установява тесни връзки с княз Александър Куза, който споделя идеите на българина за общи действия срещу османците. През 1866 г. обаче княз Куза е отстранен от властта чрез преврат, а на о. Крит започва въстание. Раковски тълкува събитията като благоприятна възможност за революционни действия срещу Високата порта. На 1 януари 1867 г. той публикува своя трети план за освобождение на България под името „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. В програмата за първи път Раковски не обвързва освобождението на България с външни сили и процеси. Предвиден е ръководен орган – Върховно народно българско тайно гражданско началство, създават се чети начело с Панайот Хитов, който е главен войвода. Този последен план на Раковски отразява в пълна степен стратегическата зрялост, до която той достига с течение на времето, и неслучайно служи като основа, която неговите сподвижници ще използват в бъдеще. През пролетта на 1867 г. Раковски съдейства при формирането на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. Скоро след това обаче се разболява от туберкулоза и се оттегля от активната политическа дейност.

В два часа през нощта на 9 октомври 1867 г. в Букурещ, в крайна мизерия и оставящ редица дългове зад себе си, издъхва Съби Стойков Попович – първият идеолог на българската национална революция. Като такъв той е и първият обосновал нуждата от всеобщо въстание като единствено средство за отхвърляне на османската тирания. Освен военен стратег, Раковски е отличен геополитик, който пръв съзира, че българското освобождение зависи не само от собствената си организация, но и от голямата европейска политика на великите сили. И ако приемем, че Левски стои недостижимо на върха на българското националноосвободително движение, то в неговата основа е именно Георги Раковски, без чийто принос със сигурност делото на Каравелов, Ботев и Левски нямаше да бъде същото.