Илинденско-Преображенското въстание – 120 години бъзсмъртие
На 20 юли се навършват 120 години от едно от най-запомнящите се събития в новата българска история. На този ден избухва най-мащабното въстание на българските революционери за освобождаване на Македония и Тракия от чуждо управление и присъединяването им към българската държава. Наименованието си, то дължи на празниците, на които е обявено въстанието съответно в Македонско (20 юли – Илинден) и Одринско (6 август – Преображение Господне).
Резултати от въстанието през 1902 г.
Последиците от Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. се отразяват много лошо на българското националноосвободително движение в Македония. Разконспирирана е част от комитетската мрежа от Османската империя, немалка бежанска вълна се засилва към Княжество България, а под натиска на великите сили през януари 1903 г. правителството на прогресивнолиберали и народняци начело със Стоян Данев разпуска Вътрешния Македоно-Одрински комитет (ВМОК) и всички македоно-одрински организации в страната. Така, на практика Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) остава единствената упора на българите зад граница, а в редиците ѝ след 1903 г. се вливат и много върховисти.
Подготовка на въстанието – Солунският конгрес
Между 2 и 4 януари 1903 г. е проведен Солунския конгрес на ВМОРО, където се взема решението за вдигане на въстание в отсъствието на най-видните лидери на движението. Въпреки констатираната обща неподготвеност на едно такова действие, предприемането на курс към въоръжено надигане е обосновано с тежкото положение, в което е поставена ВМОРО след събитията от 1902 г. По-късно, по отношение на тактиката, след множеството изказани различни становища от страна на Гьорче Петров, Гоце Делчев и др., се стига до компромис за по-мащабни четнически действия.
Не всички обаче са съгласни с решението на Солунския конгрес. Дейците на очертаващата се все по-ясно левица във ВМОРО (Яне Сандански, Христо Чернопеев и др.) се борят срещу идеята за въстание и не приемат тезата за единодействие с върховистите. Гоце Делчев, който е против мащабни въстанически действия, преминава със собствена чета в Серския окръг, където загива през април месец след престрелка с потеря.
Конгресът в Смилево
На 17 април е открит конгрес в с. Смилево, конгрес на целия Битолски революционен окръг. Там е избран главен щаб на въстанието в състав Даме Груев, Борис Сарафов, Анастас Лозанчев. Решено е да се използва четническата тактика, за да се опази цивилното население и селата, но на 23 април е извършено масово клане на християни в Битоля и конгресът е принуден да преустанови работата си.
Солунските атентати
Паралелно с тези събития т.нар. „гемиджии“ (революционно настроени младежи от Солунската гимназия) извършват поредица атентати в Солун. Поради разкриване на предварителния заговор атентаторите се съсредоточават върху Солун, въпреки опитите на Даме Груев да ги възпре с оглед опасността от едни подобни действия в навечерието на въстанието. На 15 април 1903 г. Павел Шатев взривява кораба „Гвадалкивир“, а на следващия ден Константин Кирков взривява газовите и водопроводните тръби на Солун, оставяйки града без осветление и вода. Това е знак за останалите атентатори, които взривяват клона на „Банк Отоман“ в Солун и хвърлят няколко бомби на публични места. Това води до масови арести от страна на турските власти.
Подготовка на въстанието в Одринско
На 28 юни в местността Петрова нива в Странджа Васил Пасков организира конгрес на Одринския революционен окръг. По настояване на Михаил Герджиков е взето решение за въстание в Малкотърновско и северната част на Лозенградско. Обособяват се пет района в рамките на Одринския окръг. Съставено е Главно боево тяло от Герджиков, кап. Стамо Николов и Георги Кондолов.
Ход на военните действия
В Битолския окръг въстанието избухва на 20 юли (2 август) 1903 г. Там то добива най-голяма масовост. Център на борбата става с. Смилево, а пък в гр. Крушево, населен от българи, гърци и власи, е обявена република, оглавена от влаха Вангел Дину. Чети излизат още в селата в Костурско, Охридско, Леринско, Прилепско. В Серски окръг не са предприети действия до септември, защото левицата около Яне Сандански е против изобщо идеята за въстание. В Пиринска Македония се появяват чети, които атакуват Разлог, където турците организират масово клане на християни. В Скопско действат четите на Никола Пушкаров и Христо Чернопеев, но действията не добиват масовост.
В Одринско бойните действия започват в нощта на 5 срещу 6 август. Населението въстава масово в Странджа и дори е превзет гр. Василико (Царево) и Ахтопол. На юг излизат чети и са организирани няколко атентата и саботажи. В Странджанския край е провъзгласена комуна начело с ВМОРО, а турската власт е на практика ликвидирана.
Отговорът на империята
Османската империя е първоначално изненадана от въстанието. 80 хиляди души начело с Назър паша са изпратени в Битолско и до 23 септември въстанието е потушено в целия район. В Костур заради героичната съпротива на българите се налага на страна на турците да се включат и гръцки четници. Към октомври всички гнезда на бунта в Лерин, Кичево, Костур и Охрид са смазани. В Одринска Тракия нахлува 40-хиляден аскер, който прегазва българските въстаници до края на септември. Равносметката показва 239 сражения, в които са загинали 994 въстаници, а 201 села са опожарени. Избити са над 4600 души, а над 3000 жени са изнасилени. Към България потеглят над 30 хиляди бежанци, а близо 70 хиляди души остават без покрив над главата си.
Главният щаб на въстанието излиза с меморандум до великите сили, който обаче не постига никакъв успех. Събитията предизвикват сериозен международен отзвук и генерират хуманитарна подкрепа за пострадалите. В Париж дори се провежда митинг в защита на Македония и Армения. В крайна сметка великите сили излизат с пореден чисто формален документ в лицето на т.нар. Мюрцщегски реформен проект, който на 10 октомври 1903 г. е връчен на Високата порта. Предвидените промени, както обикновено, са записани само на парче хартия, а действителността за българите си остава почти същата.
Илинденско-Преображенското въстание е един от славните моменти в историята на националноосвободителното ни движение в Македония и Тракия. То показва на цяла Европа, че една организация като ВМОРО е способна съвсем сама да се бори и да защитава българското население в тези области със силата на оръжието срещу една цяла империя. Разгромът на въстанието постила пътя към Балканските войни и извежда наяве заключението, че за успешни действия срещу Османската империя в Македония и Тракия е необходимо прякото участие на българската държава.