Из писмата на Васил Левски до Панайот Хитов и Филип Тотю

Днес почти всички аспекти от живота и делото на Васил Левски са широко познати и документално много подробно описани от българските историци. Винаги обаче най-достоверният източник на информация за едно лице е тази, която то лично предоставя, а обемната кореспонденцията на Апостола на свободата представлява незаменим исторически извор, от който се черпят факти и сведения за него от първа ръка.

След смъртта на Георги С. Раковски през 1867 г. и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Васил Левски започва да преосмисля ефективността на използвания до момента подход с вкарване на предварително сформирани чети отвън на българска територия, които трябва да провокират революционен ентусиазъм сред неподготвеното предварително българско население и да го повлекат след себе си (т. нар. четническа тактика). В съзнанието на Левски започва все по-ясно да се очертава концепцията за всенародно въстание, за целта на което ядрото на организацията трябва да е във вътрешността, а българското население трябва да бъде предварително посветено в намеренията на революционерите. Левски отхвърля и възможността за всякаква намеса на други държави, било финансова или военна, в това дело, тъй като тогава съдбата на българския народ се поставя в ръцете на незаинтересовани за националното ни освобождение фактори. И по двете линии възникват противоречия (най-лесно проследими в кореспонденцията помежду им) между Дякона от една страна, и войводите Панайот Хитов и Филип Тотю, от друга, които остават верни на разбиранията на основоположника на организираното българско националноосвободително движение Георги Раковски.

В писмо до своя верен сподвижник Данаил Хр. Попов от 5 февруари 1871 г. Левски отбелязва:

„Сторете добро и направете така, както ви пиша: прочетете и двете, запечатайте ги, и нека се изпратят на мястото им, защото така трябва. С тия последните ни писма или ще завържем работата ни дотук с тях, или ще следва. Нужно е, като на такива хора, да им се каже напоследък подробно нуждите ни за народа; че и те са били спънката на всичките ни работи. Това ще ни бъде за факт пред народа, че ние не сме били криви, а те. Предлагали сме им, молили сме ги, а не са щели, или са работели по свое знание, а не по наше искане“. 

С предназначените за двамата войводи писма Апостола се опитва да ги подкани да се включат дейно в създадената от него Вътрешна революционна организация (ВРО), изградена изцяло на основата на мрежата от тайни комитети.

През май 1871 г. в кореспонденцията между Левски и Панайот Хитов се вижда паралелната дейност на Хитов, която води до разногласия между тях, както става ясно от думите на Дякона:

„Защо ще отидеш в Сърбия и защо искаш да дойдеш сам в Стара планина? От тия твои планове, ходене и дохождане се разбира, че не ни вярваш и затова не ни ги разясняваш. Следователно криеш от нас, тогава и ние от теб.“

Левски също така за пореден път изяснява своите стратегически виждания, че „трябва по-напред да си наредим работите отвътре, че после да им се молим за по-голямото“, но въпреки това отбелязва, че най-важно е единодействието:

„(…) ако ти се хареса, върви с нас, ако ли не, то разкажете Вие пък как по-добре мислите, че да разгледаме и ние Вашите мисли, та ако одобрим – нека вървим наедно“. 

През лятото на 1871 г. Хитов, без да се допита до Васил Левски, сключва споразумение с черногорския войвода Матанович за едновременно въстание в България, Босна и Херцеговина и Албания, което води до негодуванието на бившия му знаменосец:

„Вие добре познавате нуждите на нашия народ, знаете, че малцина са, които ще го поведат да се бори за свободата си, а Вие – за чуждата! Пак ще кажа: чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя народ по-напред, па тогава нека гледа и на други“.

Апостола също така напомня и за върховенството на ВРО по отношение на значимите решения:

„Отсега, ако ще бъдете в работа с нас наедно, т.е. по заповедите на тукашния Централен комитет, то няма да правите вече никакви договори (с хора) от каквато и да е народност, докато не вземете препоръка от Централния комитет в Българско, който предварително ще Ви ограничи в думите. Извън това на никакви договори не се подписваме… И който постъпва така, не е наш“. 

В кореспонденцията с Филип Тотю пък може да се откроят различни гледни точки по конкретни въпроси от военната тактика на предстоящата революция на българите. В аргументите на Левски проличават брилянтните му военностратегически познания, а самият той настоява началото на въстанието да бъде не през пролетта, както желае Филип Тотю, а през зимата.

„Освен (това) нашата най-сгодна сполука за захващане е зимата. Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? (Тя) ще отегчи пътя на войските, а (особено) на артилерията и всадницитe. А те са най-яки и сигурни в революцията. Без тях султанът е мъртъв и ние сме вече господари“. 

Впрочем в същото писмо от 1 март 1871 г. са и паметните думи на Апостола „Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме наредели да паса и патките“.

Месец по-късно на идеята на Филип Тотю да се потърси подкрепата на Русия при решаването на българския национален въпрос Левски отвръща саркастично: „За първото, което Вие ни предлагате и го искате по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолите негово високо императорско величество за помощ, за което сте уверени, че без друго ще помогне. Дай Боже да помогне и да подпише барем за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт“.

Левски също така се съмнява в желанието за посредничество на някои българи в емиграция: „С факти имам да докажа, че руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така“. 

В кореспонденцията между Васил Левски и Панайот Хитов и Филип Тотю преобладават разминавания по въпросите за четническа тактика или „всенародно въстание“ и опцията за външна подкрепа или самостоятелни български действия на всяка цена. Всички тези разногласия обаче не са от решаващо значение, когато крайната цел е обща, а именно свободата на отечеството.