Пеньо Атанасов – Бомбето
Паметникът „Шипка“ е един от най-значимите монументи на територията ни. Той е свързан с може би най-известната битка, състояла се през нашата над 1 300-годишна история. Не само това, той е и една от най-известните забележителности, като е посещаван от стотици хиляди ежегодно. На 3-ти март площта около него почернява от хора, дошли да отбележат Освобождението.
И сякаш колкото повече осъзнаваме важността и популярността на паметника, толкова по-голям става и срамът от незнанието. Знаем ли кой е стои зад построяването му? Защо името му десетилетия не е споменавано, а днес малцина са тези, които са го чували? Говорили ни нещо Пеньо Бомбето? Днес ще разкажем именно неговата история.
Пеньо Атанасов се ражда на 2-ри юни (силна символика) 1902-ра година в с. Дралфа, Габровско. Баща му бил строител, имал честта да работи с небезизвестния Кольо Фичето. Занаятът се предава на малкия Пеньо, а той го усвоява изумително бързо. Въпреки че нямал образование, едва 20-годишен той се сдобива с документ, който му позволявал да ръководи строежи на стойност до 5 млн. лв. Славата започнала да му се разнася бързо. Той бил известен едновременно с младостта си и с майсторството си. Скоро му изпращат покана за довършване строежа на паметника „Шипка“. Монументът бил поверяван на няколко поред изпълнители, като всички охотно приемали. След няколкодневна работа обаче всеки от тях се отказвал. Причините били няколко – изключителен студ и силен вятър на върха; нямало път до горе, което правело непосилно изкачването на материалите; и не на последно място стоял страхът от животински видове в околността.
След като получава поканата, Бомбето (прякорът идва от винаги безупречния му външен вид и носенето на именно тази шапка) решава да се увери какво е състоянието горе. По пътя с него е и опълченец, участвал в боевете. Ето какво пише Бомбето:
„Като стигнахме горе 70-годишния Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!”. Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.“
Строежът започва, но не минава без трудности. На няколко пъти на Пеньо му се налага да търси нови работници, поради описаните проблеми. Трябва също така да бъде прокопан път. Именно изграждането му се запечатва в неговото съзнание:
„Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!“.
6 години по-късно, през 1934-та година паметникът е завършен. На откриването му присъстват над 100 000 души (!). В речта си цар Борис III благодари на сдружението, разпоредило строежа, на институциите, но… не и на Бомбето.
„Малко обидно ми става, че за мен простия строител и за другарите ми никой не споменава и по една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години” – разкрива той.
При посещението му на паметника, когато екскурзоводът неглижирано споменава името му, Пеньо споделя, че гърлото му пресъхвало, стомахът го свивал и му идело да изкрещи: „Мили хора, аз съм тоя майстор!”.
Все пак след десетилетия на забрава негови другари започват да пишат за него. Тихомълком му биват връчени „Орден на труда“ и златна значка „Кольо Фичето“. Също така, по време на честването на 1300-годишнината, бива викан на официални тържества. Късна и недостатъчна признателност, забавила се близо половин век…
Пеньо Атанасов умира на 85-годишна възраст в Попово през 1987-ма година. Там днес се намира и гробът му. Отива си от този свят, без да получи нужното признание, без някой да му стисне искрено ръката. Просто никой не знаел за него и подвига му…
Историята на Бомбето е едновременно героична и трагична. Тя въплъщава в себе си патриотизма, борбения дух и упоритостта. Въплъщава също така и грозната сянка на забравата. Нека не позволяваме на тази сянка да скрива още името му.