Т рудно се пишат материали за подобни личности…

Така е поради няколко причини – първо, колкото и парадоксално да звучи, биографията е преизпълнена с факти и постижения, което неимоверно затруднява процеса – те хем няма как да бъдат пропуснати, хем и носят със себе си риска да „потънат“ сред останалите изброени. Трудно е и поради друго – буцата. Този емоционален товар, който засяда в гърлото, когато човек се запознава с историята на българи, променили както родната, така и световната действителност, а отишли си от този свят тихо и незабелязано, за да стигнем до днес, когато дори не можем да кажем с увереност коя е датата на техния последен земен път. Точно такава, а и много повече, е историята на Симеон Петров – първият във всичко. Пръв във военното дело, пръв в авиацията, пръв в колоезденето и пръв в музикалната индустрия. Няма да рискуваме и ще избегнем метода на подробно изброяване поради гореспоменатите причини, а ще оставим броенето на вас – визуално поне сме ви улеснили. Не се надценявайте обаче да броите наум, а си пригответе калкулатор, защото ще се впуснем цялостно в една героична биография с надеждата тя да получи частица от признанието, което заслужава, макар и посмъртно. Е, скъпи читатели представяме ви историята на Симеон Петров – човекът, седящ зад определението „непознатите криле на световната авиация“.

Днешният ни герой се появява на бял свят преди точно 134 години в Русе в семейството на военен и родственик на Раковски. Тежката му съдба го застига още като дете, като го оставя без баща и го превръща от ранна юношеска възраст в глава на семейството и в човек, върху когото падат грижите за живота на майката и по-малкия брат. Попил от примера на баща си, Симеон Петров записва във Военното училище, което завършва успешно, бивайки произведен в чин „подпоручик“ едва на 19 години. Оттам насетне за роденото в Русе момче има само един път – да се отдаде на детската си мечта, свързана с авиацията и изучаването на летателни тела. И съдбата му предоставя точната възможност – през 1912-та Военното министерство изпраща писмо до всички в армията, че ще проведе конкурс за набирането на авиомеханици и пилоти. Кандидатите са повече от 100, а свободните места крайно лимитирани. В крайна сметка Симеон Петров, разбира се, е сред заявилите участие, а оценяващите го класират на 3-то място. По този начин началната фаза от пътя към осъществяването на отколешната му мечта е вече в историята. С това си действие пък той се превръща и в един от първите, изучаващи авиация у нас. Ето и как се е запаметил в спомените на своя колега – поручик Радул Милков:

„Беше среден на ръст, възпълен. Лице сериозно и угрижено. Много добър летец, ловък и смел. Не пие и не пуши, а когато е в настроение се държи весело с всички. Гордее се със своя род, с връзката му с Раковски и с участието на баща му във Велчовата завера.“

Много скоро обучението, предлагано у нас, се оказва недостатъчно за способностите на Петров и той, заедно с двама колеги, е изпратен във Франция – Меката на световната авиация по онова време. Мека, която българинът ще покори по безапелационен начин…
Броени дни след пристигането си обаче българите се срещат с опасната страна на своята страст. Оставяме на запазилите се до наши дни негови спомени да ви разкажат повече:

„Какъв студен душ се изсипа отгоре ни още с пристигането ни, като присъствувахме на трагичната смърт на летеца капитан Ешмен, паднал с леталото си по необясними причини, тъкмо когато се възхищавахме на красивите виражи, които той наша чест показваше. Нима така жестоко съдбата бе пожелала да ни подчертае веднага след нашето пристигане в училището, че обучението за летец е нещо много опасно? Всички омърлушени се завърнахме в стаите на хотела, гдето още преди да вечеряме, се събрахме тримата българи да обсъдим положението…“

Време за равносметки обаче няма. Още на следващия ден тяхното обучение започва. Симеон Петров се извисява над всички (буквално и преносно), усвоявайки материала с непонятна лекота. В едно от упражненията се случва абсолютен прецедент в световната авиация. Докато се намира на 1 400 м от земната повърхност, изведнъж самолетът на нашенеца спира да работи. До този момент – без изключение, всички аварии във въздуха са завършвали със смърт за летеца. Българинът обаче отказва да е поредното име в тази черна статистика! Запазва самообладание и чрез изкусни спираловидни маневри съумява да приземи летателното средство невредимо точно на определеното за кацане място. Никой от преподавателите му не може да повярва на какво е станал свидетел, а новината за подвига се разстила за секунди из цялата страна. Франция е във възторг, а Симеон Петров се превръща в национален герой – той е първият в световната история, който съумява да приземи аварирал самолет. В негова чест са отпечатани марки и поздравителни картички, а ликът му дълго не слиза от заглавните страници на вестници и списания.

До края на своето обучение Петров прибавя поредно „завоевание“ в своята колекция – българинът е първият в света, който лети през нощта в условия на пълен мрак. Като дребна подробност ще съобщим, че обучението от страна и на тримата ни представители е взето за норматив – едва 3 месеца са им необходими, за да покрият всички нива на обучение и да получат своите свидетелства за летци. Пръв своето – под номер 949, взима Симеон Петров, с което официално се превръща в първия български дипломиран летец и се нарежда сред първите 950 в света!

Месец по-късно се връща в България, готов да приложи наученото във военна обстановка. В негова чест се организира и тържествен полет – първият български дипломиран пилот излита с първия роден самолет от първото ни създадено летище. Излишно е да споменаваме за каква еуфория става въпрос сред присъстващите, но само ще вмъкнем, че след кацането си Петров е носен на ръце от многобройната тълпа до църквата „Св. Неделя“ (импровизираното летище се намирало на мястото на днешните кули на ТЕЦ „София” в близост до Централна гара).

Войната обаче настъпва и време за празненства няма. След превземането на Одрин през 1912-та година на преден план излиза нуждата от въздушни действия. Тук на сцената се появява Симеон Петров, който, като прилага наученото до този момент, обстрелва нищо неподозиращите турци през нощта при пълен мрак. До този момент това е нещо нечувано и така Петров става отново първи, записвайки за пореден път името си във военната и авиационна история.

В следващите седмици той се оказва и първият, летял над вражеска столица, като по този начин уведомява населението на Одрин за превзетата вече „непревземаема“ крепост. Само една необичайна случайност му попречва и да е пионерът във воденето на бой по време на полет. Повече яснота дават запазените негови спомени, както и тези на сина му:

„На 22 януари за пръв път се срещнах с един разузнавателен турски самолет. Срещнахме се и се разминахме, като всеки продължи по своя път. Това беше и първата среща в света на два противникови самолета…“.

Синът му пък добавя:

„Баща ми съжаляваше, че не можел да изпрати на неприятеля няколко куршума. За зла участ по време на този си полет не бил взел револвера си със себе си.“

Впоследствие пък по непотвърдена информация се оказва, че пасажерът във вражеския самолет бил Енвер паша – тогавашният военен министър на Турция.

В края на второто десетилетие на ХХ-ти век в съзнанието на Симеон Петров все повече се прокрадва мисълта за реализирането на една далечна идея. Да, няма нужда да споменаваме, че тази идея всъщност е поредното нещо, което светът ще види за пръв път в действие от героичния българин. Става въпрос за бомба. Но не каква да е, а авиационна – по-мощна и по-развита от досегашните, която да се спуска от самолетите при полет върху предварително избрани локации. Планът е приведен в действие и за отрицателно време вражеските погледи се запознават с „Чаталджа“ – първото подобно оръжие, съдържащо в себе си 20 кг взривно вещество. Впоследствие патентът на Петров е откупен от Българското правителство, което пък, от своя страна, го преотстъпва на Германия.

Краткият мирен период, измерващ се във времето от края на Междусъюзническата до началото на Първата световна война, е насочен изцяло към подготовката на родната авиация. Подготовка на пилоти, самолети и база, която да служи за летище. С тези отговорности се нагърбва Симеон Петров, който мести летището в Божурище и създава първото Аеропланното училище у нас, на чието управление застава начело. Плановете обаче рязко се променят през 1919-та, когато подписаният в навечерието на Първата световна война „Ньойски диктат“ изисква преустановяването на дейност от страна на българската авиация или казано с други думи – нейната ликвидация. Това обаче не е достатъчно за представителя на Франция в тези преговори – генерал Фуржу. Той настоява не само българската авиация да преустанови дейност, не само родните самолети да бъдат унищожени, но и летище „Божурище”, заедно с изградените към него училище и пристройки, да бъде изравнено със земята. Желание за мъст? Но защо? Дребна подробност е, че генералът е един от ранените при българско въздушно нападение, насочено към френския лагер. Желанието му обаче не се осъществява, тъй като благодарение на своите контакти, Симеон Петров съумява да запази базата непокътната.

Животът на русенеца обаче се променя за часове. Изведнъж той остава без препитание, без квалификация и без перспектива в областта, в която е ненадминат световен майстор. Без да губи време в жаления, Петров се насочва към друга своя детска страст – колоезденето. Започва да внася от чужбина непознати за българското общество модели и е един от инициаторите за изграждането на колодрума в столичната „Борисова градина“. Заради тези си заслуги пък е избран да води българския колоездачен отбор на Олимпиадата в Берлин.

Достигнал до своеобразния връх в сферата на колоезденето, Петров се насочва към дейност, напълно нова за България. Има ли учудени? Не? Така и предположихме. Геният на ХХ-ти век създава първата у нас звукозаписна компания, която кръщава „Симонавия“. Досетихте ли се откъде идва името? Ще ви помогнем – това е компанията на СИМеОН АВИАтора. В този нов за страната ни бизнес русенецът постига огромен успех, записвайки повече от 5 000 плочи, които впоследствие се превръщат в основна част от репертоара на радио „София“.

Щастието за нашия герой обаче не продължава дълго. Съдбата е приготвила своя нов, но този път съкрушителен удар по амбициите на един гений, избрал да води достоен живот и да спомага развитието както на своята родина, така и на света. Та по същество – годината е 1947-ма, дружеството е национализирано, името променено на „Балкантон“, активите присвоени, а създателят Симеон Петров… е понижен в обикновен служител в собствената си компания. Не след дълго той напуска и започва работа като бобиньор в софийския завод „Васил Коларов“.

Две години по-късно – изпаднал в нищета и забрава, получава инфаркт и напуска този свят на 61-годишна възраст. Погребан е тихо, в тесен семеен кръг и без точна датировка, напомняща за последния му земен път. Все пак според някои противоречиви и неофициални сведения земният му път приключва на 24-ти февруари – грозна участ, застигнала гения приживе и останала над неговата памет до ден днешен.

Ние пък, от наша страна, се надяваме, че този материал ще достигне до максимално много хора, които с прочитането му да прибавят още един повод към гордото усещане да са родени българи!

Автор: Георги Тойчев