Спасяването на българските евреи

Тази година отбелязваме 80 години от неуспешния опит да бъдат депортирани към лагерите на смъртта няколко десетки хиляди български евреи. Днес темата често се преекспонира с цел обективната истина да бъде съзнателно изкривена и да донесе политически дивиденти, а понякога цялата история бива просто нехайно подминавана. Затова в настоящия текст ще се опитаме да анализираме безпристрастно фактите и така да дадем отговор на въпросите кой, защо, как и от какво спаси българските евреи.

Има ли почва антисемитизмът в България?

    На първо място е редно да се отбележи, че българското общество е сред най-толерантните по отношение на етническите и религиозните малцинства. Българи и евреи съжителстват с векове на тази земя, и тезата, че сред българите има априори някакви антисемитски настроения, е пропагандно внушение.

Влиянието на германския модел

    В края на 30-те години на XX век обаче част от Европа бива завладяна от идеологията на националсоциализма, един от чиито постулати се опира върху преследването и пълното унищожение на еврейския етнос. След 1935 г. България се обвързва силно икономически с Германия, а скоро това се отразява и върху политическото битие на страната. След като България си връща Южна Добруджа през септември 1940 г. до голяма степен благодарение на натиска, упражнен от Хитлер върху Румъния, става ясно, че България влиза и политически изцяло в немската орбита.

Приемане на антиеврейско законодателство

    През януари 1940 е окончателно приет Законът за защита на нацията, който макар и да е бледо копие на Нюрнбергските закони в Третия Райх, отнема редица права на евреите и представлява флагрантно нарушение на Търновската конституция, с която вече все по-малко някой се съобразява. На евреите е забранено да придобиват българско поданство, да бъдат избирани, да заемат висши държавни длъжности, както и да сключват брак с лица от български произход. Опитите за възражение от страна на малобройната опозиция в Народното събрание са заглушени и всичко това води до изкуственото изолиране на една част от народа от обществения живот.

Комисарство по еврейските въпроси

    През 1942 г. в България е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) начело с Александър Белев, юрист с отявлени антисемитски нагласи, виден деец на профашистката организация „Ратник“. Целта на новосформираната институция е да ликвидира окончателно евреите от обществено-политическия и стопанския живот на страната чрез изселването им от България. През декември 1941 г. дори Белев е в Германия, за да изучава подробно антиеврейското законодателство на Райха и да проучи възможностите за прилагането му у нас.

Споразумението Белев-Данекер

    Към есента на 1942 г. Германия задвижва процеса по започване на  депортирането на българските евреи. В София пристига Теодор Данекер, личен пратеник на Адолф Айхман. На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумението Белев-Данекер, в което се предвижда изселването на 20 хиляди български евреи (както от старите граници, така и от „новоприсъединените земи“) в източната част на Райха.

Съдбата на евреите от „новите земи“

    В Тракия и Македония на 4 март 1943 г. започват депортациите на евреи. В крайна сметка от 11343 депортирани евреи, оцеляват едва 12. Тези събития обаче не остават скрити от българската общественост и хората осъзнават, че следващата крачка на властта е да приложи същите мерки и в старите граници.

Акцията на кюстендилската делегация

    На 3 март в редица провинциални градове започват приготовленията за изселване на евреите. По предварително подготвени списъци от КЕВ са извършени хиляди арести, но за разлика от събитията в Македония и Тракия, тук местните хора се застъпват за евреите. На 8 март от Кюстендил за София потегля делегация в състав Иван Момчилов, бивш депутат, проф. Владимир Куртев, деец на ВМРО, Асен Суичмезов и местния народен представител Петър Михалев.

    В столицата те се срещат с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който откликва на техния призив масовите арести на евреи в цялата страна да бъдат преустановени. Те търсят подкрепа от премиера Богдан Филов, но след като той отказва да се срещне с тях отиват при вътрешния министър Габровски. На 9 март 1943 г. е наредено всички арести на евреи да бъдат прекратени, а задържаните – да бъдат освободени. Това се превръща в деня, в който евреите от границите на Царство България са спасени от гибел.

Приносът на Димитър Пешев

    В последствие Димитър Пешев праща протестно писмо до председателя на парламента Христо Калфов, подписано от още над 40 народни представители, в което осъжда остро провежданата антисемитска политика от правителството на Богдан Филов. Обикновено хората от кюстендилската делегация и Димитър Пешев се посочват като лицата с най-голяма заслуга за спасяването на евреите и това е така – приносът на тяхната акция е от първостепенно значение. Обективната истина обаче изисква да се напомни и обстоятелството, че Димитър Пешев е сред депутатите, които през 1941 г. подкрепят Закона за защита на нацията.

Ролята на царя

    Може би най-често обсъжданият въпрос по темата в родната ни историография е в крайна сметка кой спаси българските евреи. На практика това става със заповедта на Петър Габровски, с която се спират арестите, заповед, която обаче произтича от цар Борис III. Не е възможно в политическа система, в която цялата държавна власт е съсредоточена в ръцете именно на царя, нещо толкова важно като прекратяване на подготовката за депортация на евреи да стане без неговата изрична санкция. През март 1943 г. той обяснява пред Хитлер, че ще използва евреите за построяване на обществени пътища и по този начин оправдава спирането на изселването им.

    Същото разсъждение обаче може да бъде приложено и в обратния контекст. Борис няма как да не е знаел за готвеното депортиране на евреите, но въпреки това не прави нищо, за да го спре до 9 март. Истината е, че зад спасяването на българските евреи стои целия български народ – от политически фигури, през духовенството, до обикновените хора, които на 24 май 1943 г. осъществяват внушителна демонстрация в София в подкрепа на евреите. С намесата си българите осуетява изпращането на хиляди невинни хора на сигурна смърт, а с действията си отговорните власти и в частност КЕВ, показват, че те много добре осъзнават, че вършат нещо нередно, и именно затова се опитват да го приключат максимално бързо и без излишно разгласяване. За някои историци тези събития са проява на наченки на гражданско общество в България.

    Спасяването на българските евреи през 1943 г. е исторически феномен – България е единствената държава сателит на Германия през Втората световна война, която не изпраща евреите от своите държавни граници в лагерите на смъртта. Днес, 80 години по-късно, един от основните въпроси, които трябва да се поставят е къде е съвременното гражданско общество в България и може ли то отново да се самомобилизира за националноотговорни каузи, при все, че в настоящата демократична държава това е много по-лесно постижимо, отколкото е било по време на авторитарния режим по през 40-те години на миналия век.