„Спомен“
Време да преминем към материал №2. Отново, както в предишния епизод, обективът на Асен Великов запечатва двойка, но този път в съвсем различна концепция. На пръв поглед сякаш изпъква чистотата на младежката любов. Уловен е моментът на спокойствие – момент на изолираност от света и най-вече – момент на съвършена интимност. Дали обаче предположенията ни са в правилната посока? Даваме думата на Асен, който ни запознава с подробностите:
„Снимката е от фестивала в Жеравна през 2015 година. Участниците традиционно започват да влизат в петък след 16 часа, а самото откриване започва към 20 часа. През това време гостите играят хора, срещат се с познати, а някои се усамотяват като двойката, поседнала на дървото. Аз обичам да обикалям навсякъде и си признавам, че ми е слабост да снимам точно такива чисти и непринудени ситуации. Даже нямам спомен дали хората разбраха, че ги снимам.“
Е, донякъде правилно разтълкувахме запечатания момент. Ако погледнем към двете изображения долу, то лесно можем да се заблудим, че са две подобни снимки. И именно в това се корени талантът на художничката Надя Селимска. В момента, в който тя вижда снимката, двамата с Асен не се познават. Видяното обаче дотолкова я впечатлява, че решава да го изобрази върху платното. Бързаме да се свържем с нея, за да разберем какво точно я е вдъхновило. И началният отговор не ни изненадва:
„Всичко. Този кадър просто те грабва от пръв поглед – величествената планина, двете чисти души, а народните носии … Бях 13 години в чужбина и се прибрах, тъй като ме поканиха да взема участие в изложбата „На родна земя“. А този кадър толкова добре се вписваше в тематиката. Гледайки го, усетих носталгията по българското. И кръстих картината „Спомен“.
Ето какво е усещането, което българщината носи на човек, който физически се е откъснал от родината. Казваме физически, защото става въпрос за километри, за разстояния и за числа. А любовта към българското – тя си е винаги в сърцето. Историята на запознанството между фотографа и художничката е не по-малко интересно:
„Неочаквано, година след фестивала, видях картината на Надя Селимска. По ирония на съдбата, тя живее в едно село на 10-тина километра от родното място на майка ми и там се видяхме на живо. След като се запознахме, тя ми сподели, че е направила изложба, в която е имало и други картини, рисувани по мои снимки.“
Чрез тази история откриваме още една сила, кореняща се в любовта към българщината. Тя не само обединява изкуства, ами обединява и хора. А дали нямаме нужда точно от това днес? От повече въздействащи снимки и прекрасни картини. От повече любов и спокойствие. От мигове на връщане към корените си.
Да, имаме голяма нужда. Определено се нуждаем от моменти, които да ни сближават като хора в днешното разединено време и общество. Не е нужно да си припомняме дори притчата на Кубрат за снопа пръчки. Можем го и знаем как. Остава да го направим.