sad
sad
13
angry
angry
13
up
up
52
down
down
24
heart
heart
110

„Старозагорското въстание“ или иначе казано – двете загубени битки

Преглеждания: 496
н
а 16 септември 1875 г. избухва така нареченото Старозагорско въстание – поредният опит на българите да заявят ясно и категорично стремежите си за освобождение от османска власт. Събитието се разразява в контекста на започналата Източна криза, която поставя под въпрос хегемонията на Османската империя над някои територии от Балканския полуостров, в това число и българските земи. Защо „така нареченото“? Омаловажаваме сражението или пък се опитваме да дадем нов прочит на историята? Имайте търпение, текстът ни отговаря и на тези, възникнали в съзнанието ви въпроси.

Нека обаче започнем по хронология. В края на 1874 г. Христо Ботев оглавява Българския революционен централен комитет, с което в организацията триумфира крайното революционно крило (за сметка на това на Любен Каравелов). С началото на въстанието в Босна и Херцеговина през юли 1875 г. Ботев е убеден, че българите не трябва да остават пасивни при задаващите се геополитически промени в региона. С тази цел на 12 август 1875 г. е свикано общо събрание на БРЦК в Букурещ. На заседанието, в което вземат участие общо 15 души – членове на БРЦК, представители на революционните комитети от Влашко и един представител от вътрешността на страната (Никола Обретенов), се взема единодушното решение за „всеобщо въстание в Българско“. Първата битка завършва – Ботев надделява над Каравелов, а избухването на въстанието вече е само и единствено въпрос на време.

На 23 август комитетът изпраща окръжно писмо до революционните комитети във вътрешността, с което им съобщава общия план за действие и дава разяснения по отношение подготовката на въстанието. За апостоли, които да преминат в българските земи и да отговарят за военно-техническата подготовка, са определени Стефан Стамболов, Таньо Стоянов, Михаил Сарафов, Панайот Волов, Сава Танасов, Тома Хитров и др. Те са разпределени по съответни райони на основата на създадените от Васил Левски революционни окръзи. Самият Ботев заминава за Одеса, където да набере средства за финансиране на въстанието. Стоян Заимов и Георги Бенковски са натоварени със задачата да оглавят саботажна група, която да запали пожари от няколко страни на Цариград и така да всее смут сред османските власти. Панайот Хитов и Димитър Ценович заминават за Сърбия с цел преговори за съгласуване на действията, но сръбското правителство приема с особени резерви намеренията на българите.

Не всички замисли на БРЦК се осъществяват. Международната обстановка не благоприятства подобен въоръжен бунт. Опожаряването на имперската столица не се реализира, а Христо Ботев не успява да осигури достатъчно материални средства и оръжие от българската емиграция в Русия. Подготовката в отделните райони е възпрепятствана от преследвания от властта (Троянско и Ловешко) и огромния недостиг на пушки (Търновско). На практика такава се осъществява само в Старозагорско, където координацията между Стефан Стамболов и местните комитетски дейци – братя Жекови, дава резултати. Въоръжени са десетки хора от града и прилежащите му села.

„Всичка Тракия е във военно настроение. Всеки си купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не е останало.“ – докладва Стамболов на БРЦК.

Така на 16 септември 1875 г. група от двадесет и четирима въстаници се отправя към сборния пункт Чадър могила край Стара Загора с бунтовната песен на Стефан Стамболов „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини“. Оттам революционерите трябва да пристъпят към освобождаването на града и околностите. След целодневен престой на Чадър могила обаче никой не се присъединява към отряда, воден от Стамболов. В действителност има сформирани въстанически групи в отделни населени места, но лошата комуникация и липсата на съгласуваност относно общия сигнал за действие водят до пропадане на въстанието.

На другия ден четата на Стамболов, примирена с факта, че няма да успее сама да освободи Стара Загора, се насочва към с. Гурково, очаквайки да завари революционна обстановка. Това обаче се оказва илюзия и участниците в старозагорската чета започват да търсят пътища за спасение. Стефан Стамболов бяга в Румъния, но братя Жекови са убити от турска потеря край с. Елхово на 18 септември. Четите от околните села се съсредоточават около Стара Загора през нощта срещу 17 септември, но липсата на каквито и да е военни действия в града ги принуждава да се върнат по селата си. По този начин се получава крайно любопитна ситуация и исторически прецедент – организационният център на въстанието се оказва слабото звено при неговото избухване. Въпреки тази интересна подробност в мемоарите на родната военна история то остава именно с това си име – Старозагорско въстание на българите.

Междувременно османските власти започват преследване на участниците в бунта със съдействието на местните чорбаджии. Над 600 души от Старозагорско са арестувани и хвърлени в затвора. Любопитен щрих е, че впоследствие, под влияние на външни фактори, по-голямата част от задържаните е освободена. Пловдивският апелативен съд осъжда около шейсет души на различни срокове затвор, а седем души – на смърт.

В есента на 1875 г. по българските земи има и още два центъра на въстанически действия. В Шуменско е съставена чета начело с Атанас Стойков. Тя обаче също става жертва на празните надежди, че селата в околността на Котел са се вдигнали, и под заплахата да бъдат заловени, въстаниците се разбягват. Въпреки това османските власти задържат голяма част от бунтовниците, а осем от тях, сред които и Атанас Стойков, са осъдени на доживотно заточение в гр. Мосул /Ирак/.

Третото огнище на военни действия е в Русенско, с. Червена вода. Там също е образувана чета от местните дейци, а по предварителния план дейността ѝ трябва да бъде подпомогната от друга, която да навлезе от Румъния под ръководството на Филип Тотю – нещо, което не се осъществява. Дъщерята на баба Тонка Оберетенова – Петрана, ушива знамето на Червеноводската чета. Арестите в Русенско лишават въстанието в този окръг от масовост. Единствено група от седемнадесет души начело с Върбан Йорданов потегля към Балкана, но след като въстаниците се убеждават, че няма революционна обстановка, се разбягват, а войводата е убит от турците след героична съпротива. Така опитът за въстание в източните български земи през 1875 г. претърпява пълен провал, а като пряко следствие от него БРЦК се саморазпуска.

Въпреки неуспеха си въстаническото движение от 1875 г. спомага за допълнителното изостряне на кризата в Османската империя. Българите показват пред европейските политически фактори, че на дневен ред е отхвърлянето на чуждата власт, а стратегическите грешки са използвани като поуки при подготовката на българската национална революция, останала сред народната и историческата памет като Априлско въстание.

„Старозагорското въстание“ или иначе казано – двете загубени битки

Н
а 16 септември 1875 г. избухва така нареченото Старозагорско въстание – поредният опит на българите да заявят ясно и категорично стремежите си за освобождение от османска власт. Събитието се разразява в контекста на започналата Източна криза, която поставя под въпрос хегемонията на Османската империя над някои територии от Балканския полуостров, в това число и българските земи. Защо „така нареченото“? Омаловажаваме сражението или пък се опитваме да дадем нов прочит на историята? Имайте търпение, текстът ни отговаря и на тези възникнали в съзнанието ви въпроси.

Нека обаче започнем по хронология. В края на 1874 г. Христо Ботев оглавява Българския революционен централен комитет, с което в организацията триумфира крайното революционно крило (за сметка на това на Любен Каравелов). С началото на въстанието в Босна и Херцеговина през юли 1875 г. Ботев е убеден, че българите не трябва да остават пасивни при задаващите се геополитически промени в региона. С тази цел на 12 август 1875 г. е свикано общо събрание на БРЦК в Букурещ. На заседанието, в което вземат участие общо 15 души – членове на БРЦК, представители на революционните комитети от Влашко и един представител от вътрешността на страната (Никола Обретенов), се взема единодушното решение за „всеобщо въстание в Българско“. Първата битка завършва – Ботев надделява над Каравелов, а избухването на въстанието вече е само и единствено въпрос на време.

На 23 август комитетът изпраща окръжно писмо до революционните комитети във вътрешността, с което им съобщава общия план за действие и дава разяснения по отношение подготовката на въстанието. За апостоли, които да преминат в българските земи и да отговарят за военно-техническата подготовка, са определени Стефан Стамболов, Таньо Стоянов, Михаил Сарафов, Панайот Волов, Сава Танасов, Тома Хитров и др. Те са разпределени по съответни райони на основата на създадените от Васил Левски революционни окръзи. Самият Ботев заминава за Одеса, където да набере средства за финансиране на въстанието. Стоян Заимов и Георги Бенковски са натоварени със задачата да оглавят саботажна група, която да запали пожари от няколко страни на Цариград и така да всее смут сред османските власти. Панайот Хитов и Димитър Ценович заминават за Сърбия с цел преговори за съгласуване на действията, но сръбското правителство приема с особени резерви намеренията на българите.

Не всички замисли на БРЦК се осъществяват. Международната обстановка не благоприятства подобен въоръжен бунт. Опожаряването на имперската столица не се реализира, а Христо Ботев не успява да осигури достатъчно материални средства и оръжие от българската емиграция в Русия. Подготовката в отделните райони е възпрепятствана от преследвания от властта (Троянско и Ловешко) и огромния недостиг на пушки (Търновско). На практика такава се осъществява само в Старозагорско, където координацията между Стефан Стамболов и местните комитетски дейци – братя Жекови, дава резултати. Въоръжени са десетки хора от града и прилежащите му села.

„Всичка Тракия е във военно настроение. Всеки си купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не е останало.“ – докладва Стамболов на БРЦК.

Така на 16 септември 1875 г. група от двадесет и четирима въстаници се отправя към сборния пункт Чадър могила край Стара Загора с бунтовната песен на Стефан Стамболов „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини“. Оттам революционерите трябва да пристъпят към освобождаването на града и околностите. След целодневен престой на Чадър могила обаче никой не се присъединява към отряда, воден от Стамболов. В действителност има сформирани въстанически групи в отделни населени места, но лошата комуникация и липсата на съгласуваност относно общия сигнал за действие водят до пропадане на въстанието.

На другия ден четата на Стамболов, примирена с факта, че няма да успее сама да освободи Стара Загора, се насочва към с. Гурково, очаквайки да завари революционна обстановка. Това обаче се оказва илюзия и участниците в старозагорската чета започват да търсят пътища за спасение. Стефан Стамболов бяга в Румъния, но братя Жекови са убити от турска потеря край с. Елхово на 18 септември. Четите от околните села се съсредоточават около Стара Загора през нощта срещу 17 септември, но липсата на каквито и да е военни действия в града ги принуждава да се върнат по селата си. По този начин се получава крайно любопитна ситуация и исторически прецедент – организационният център на въстанието се оказва слабото звено при неговото избухване. Въпреки тази интересна подробност в мемоарите на родната военна история то остава именно с това си име – Старозагорско въстание на българите.

старозагорското въстание

Междувременно османските власти започват преследване на участниците в бунта със съдействието на местните чорбаджии. Над 600 души от Старозагорско са арестувани и хвърлени в затвора. Любопитен щрих е, че впоследствие, под влияние на външни фактори, по-голямата част от задържаните е освободена. Пловдивският апелативен съд осъжда около шейсет души на различни срокове затвор, а седем души – на смърт.

В есента на 1875 г. по българските земи има и още два центъра на въстанически действия. В Шуменско е съставена чета начело с Атанас Стойков. Тя обаче също става жертва на празните надежди, че селата в околността на Котел са се вдигнали, и под заплахата да бъдат заловени, въстаниците се разбягват. Въпреки това османските власти задържат голяма част от бунтовниците, а осем от тях, сред които и Атанас Стойков, са осъдени на доживотно заточение в гр. Мосул /Ирак/.

Третото огнище на военни действия е в Русенско, с. Червена вода. Там също е образувана чета от местните дейци, а по предварителния план дейността ѝ трябва да бъде подпомогната от друга, която да навлезе от Румъния под ръководството на Филип Тотю – нещо, което не се осъществява. Дъщерята на баба Тонка Оберетенова – Петрана, ушива знамето на Червеноводската чета. Арестите в Русенско лишават въстанието в този окръг от масовост. Единствено група от седемнадесет души начело с Върбан Йорданов потегля към Балкана, но след като въстаниците се убеждават, че няма революционна обстановка, се разбягват, а войводата е убит от турците след героична съпротива. Така опитът за въстание в източните български земи през 1875 г. претърпява пълен провал, а като пряко следствие от него БРЦК се саморазпуска.

Въпреки неуспеха си въстаническото движение от 1875 г. спомага за допълнителното изостряне на кризата в Османската империя. Българите показват пред европейските политически фактори, че на дневен ред е отхвърлянето на чуждата власт, а стратегическите грешки са използвани като поуки при подготовката на българската национална революция, останала сред народната и историческата памет като Априлско въстание.

Дата на пост

13 август, 2022

Сподели

Дата на пост

13 август, 2022

Сподели

Напиши коментар