Неуспехът на Велчовата завера и съдбата на нейните „апостоли“
През първата половина на XIX в. на различни точки от българските земи избухват стихийни (спонтанни и без връзка един с друг) бунтове, които имат за цел отхвърляне на османската власт. Със сигурност един от най-важните епизоди от националноосвободителната борба на българите от този период е т. нар. Велчова завера.
Неуспехите на Османската империя в първата турско-египетска криза през 1833 г. водят до пробуждане на революционната активност в Търновско. През 1834 г. видният търновски търговец Велчо Атанасов – Джамджията (на чието име е кръстен и опитът за въстание) формира идеята за бунт и започва организационна подготовка. Към делото Атанасов привлича още Никола Гайтанджията, Димитър Софиянлията, хаджи Юрдан Брадата от Елена, Иванаки Йонков – Кюркчи, игумена на Плаковския манастир отец Сергий и др.
Подготовката на бунта
Постепенно съзаклятието обхваща много селища от търновския регион – Трявна, Елена, Лясковец, Горна Оряховица, Габровско и др. Същевременно, в Силистра се оформя втори паралелен център на заверата начело с коменданта на местната крепост кап. Георги Мамарчев и приятеля му Васил Хадживълков. Не е съвсем ясно как и кога се осъществява връзката между двамата водачи на конспиративното движение – Велчо Атанасов и Георги Мамарчев, нито кой първи застъпва тезата за въоръжено надигане, но скоро между двете ядра на бъдещата революция Търново и Силистра се установява постоянна комуникационна връзка.
В своеобразна щаб квартира на съзаклятието се превръща Плаковският манастир, където ръководителите провеждат тайни срещи. Междувременно, подготовката по техническата и практическата част, както и материалното обезпечаване на въстанието кипят. Хора от бакърджийския еснаф са натоварени с осигуряването на барут и фишеци. Любопитен факт е, че бащата на Петко Славейков – Рачо Казанджията, е сред тези българи, приготвили огромни количества муниции, но след провала на делото се налага да се отърве от тях, изхвърляйки ги нощно време в р. Янтра. Извършена е и военно обучение на бъдещите въстаници.
Може би най-важната задача пада върху плещите на Димитър Софиянлията, а именно да набере необходимо количество бунтовници. За целта той се възползва от това, че турските власти го натоварват, като прочут майстор, да възстанови разрушената варненска крепост. За тази работа му е позволено да отведе във Варна 2000 работници да му помагат, а той се възползва от това, като събира със себе си въпросният брой лица, които обаче не са строители, а въстаници. Идеята е в уречения момент това голямо въоръжено звено да даде начало на бунта и заедно с останалите, посветени в заверата, да продължат освободителната борба.
Предателството и залавянето на водачите
Като крайна цел на въстанието е поставено освобождението на България и обособяването й в отделна от Османската империя държава. В самото навечерие на избухването на бунта през пролетта на 1835 г. обаче заговорът е разкрит поради предателство. Срамното дело е извършено от еленския чорбаджия хаджи Йордан Кисьов, който е кум на един от лидерите на заверата – Юрдан Брадата. Властите действат бързо и решително – Георги Мамарчев и отец Сергий са заловени в Плаковския манастир, а останалите идеолози на съзаклятието – в Търново и Еленско.
За да изтръгнат допълнителни сведения за цялата организация турците подлагат на изтезания задържаните. На най-свирепите издевателства е подложен игуменът на Плаковския манастир отец Сергий. По думите на Г. С. Раковски:
„Извадиха му зъби с клящи един по един! Забиваха му борина под нохти и го гориха жив! Вадиха му очи и други неизказани мъки му наложиха неверни поганци!“.
Османската власт се залавя скоростно да осъди бунтовниците. Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, Юрдан Брадата, и Никола Гайтанджията са обесени в Търново в началото на април 1835 г., като благодарение на достойното си поведение и показания героизъм пред турските извращения, не издават нито един свой другар. Другият осъден на смърт – Иванаки Йонков – Кюркчи е изпратен за разпит при видинския паша Хюсеин, след което е екзекутиран в гр. Ловеч на 14 април 1835 г. Отец Сергий пък не доживява съдебно преследване и почива още по време на нечуваните мъчения, на които е подложен.
По по-различен начин стоят нещата с капитан Георги Мамарчев. Тъй като той е руски поданик, местните власти не посмяват да го убият, и го изпращат на заточение на о. Самос, където умира през 1846 г. Единствен от организаторите на Велчовата завера Васил Хадживълков успява да се спаси от цялата ситуация, бягайки във Влашко.
Така приключва първият опит за самостоятелно въстаническо действие с цел освобождение, организирано в българските земи и ръководено от представители на търговско-занаятчийската градска прослойка. В контекста на историята на Българското възраждане, това славно събитие поставя началото на стихийния етап на българското националноосвободително движение, а Велчо Атанасов, Георги Мамарчев и останалите герои, се превръщат в негови основоположници.