Залавянето на Васил Левски
На днешния 27 декември 1872 г. в ловешкото село Къкрина след кратка схватка е заловен Васил Левски от турска потеря. Въпреки че Левски е една от историческите фигури, за чийто живот и дело са знае най-много, обстоятелствата около неговото залавяне продължават да са обект на редица митове и легенди.
Хронологията на събитията, предшестващи залавянето на Васил Левски води началото си до септември 1872 г. Тогава помощникът на Дякона Димитър Общи и Тетевенският революционен комитет решават въпреки изричната забрана на Левски да оберат турската поща в Арабаконашкия проход. На 22 септември обирът е извършен успешно, но малко след това имперската полиция започва разследването му и арестува редица членове на Тетевенския и Орханийския (Ботевградския) комитети. Този момент бележи последния епизод от дългогодишното надиграване между Васил Левски и Османската империя.
За първи път османските власти попадат надълбоко по следите на Вътрешната революционна организация. Пред следствените органи Димитър Общи разкрива 52 селища с комитети, арестувани са 80 души от Орханийско и Тетевенско, разкрити са псевдоними, пароли и скривалища. Тетевенският даскал Иван Лилов Фурнаджиев пък дава първото точно описание на Апостола пред османската полиция. Фотографията на Левски е размножена и разпратена на всички полицейски участъци. За първи път османските власти разполагат със сериозно предимство пред Левски, без той изобщо да подозира за това.
Разкритията, които правят заловените революционни дейци обаче на спират дотук. Димитър Общи признава, че Ловеч е център на революционното движение и до голяма степен улеснява полицията. Той споменава, че там веднъж присъства на комитетско заседание в едно чорбаджийско лозе, където освен Левски присъстват и членовете на Ловешкия революционен комитет, които той назовава поименно – Анастас Попхинов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Величка Хашнова, и един поп, чието име не знае.
Споменатите веднага са арестувани от турската полиция в Ловеч през ноември 1872 г. Тъй като властите обаче не знаят за кой свещеник говори Димитър Общи те първо арестуват поп Лукан Лилов (който е баща на Марин Поплуканов), но след като е изпратен в София на очна ставка се установява, че това не е търсеното лице. На 18 ноември е арестуван поп Кръстю Никифоров, касиер на Ловешката организация. Не е напълно ясно дали задържаните лица издават нещо на властта, но тези събития водят до пълния раздор между членовете на комитета в Ловеч, което се отразява пряко на Левски.
Той е вбесен от факта, че комитетските пари са използвани от председателя Марин Поплуканов за собствени нужди, а в писмо на Величка Хашнова до Апостола се казва, че в двора й са подхвърлени писма от негово име. В Ловеч се разгаря макар и приглушено старата вражда между поп Кръстю и семейството на поп Лукан Лилов, подозиращи и обвиняващи отсрещната страна в предателство. Междувременно, научил за провала на авантюрата в Арабаконак, Любен Каравелов от Букурещ приканва Левски да вдигне въстание. Васил Левски се противопоставя на поредното безумие и преценява, че е най-добре да прибере лично архива на ВРО от Ловеч, след което да се оттегли във Влашко. С оглед на пълното разложение на конспиративната мрежа в Ловеч и факта, че не може да се довери на нито едно от гореспоменатите лица, той нарежда цялата документация и останалото от парите да се занесат в дома на Мария и Никола Сиркови. Именно оттам Апостола планира да ги отнесе във Влашко, но повече не споменава нищо на никого.
На 24 декември Васил Левски пристига в Ловеч, където отсяда в къщата на Сиркови, неговите най-верни сътрудници в Ловеч. В 16 часа на 26 декември Левски потегля със зашития в самара на коня архив към Търново, откъдето трябва да се прехвърли във Влашко. За свой спътник той избира Никола (Николчо) Цвятков. Уговорката е двамата да излязат индивидуално от града, поради засилените мерки за сигурност и да се срещнат на пътя за Севлиево.
За съжаление, в покрайнините на Ловеч, край местността Пази мост, Левски е спрян от конен патрул на турската полиция, състоящ се от две заптиета. Тази среща в последствие се оказва фатална. На въпроса къде отива Левски отговаря, че е тръгнал към лозето си, защото е пратил кираджии да му изкарат тор. Апостола е изрично запитан кой е другият човек (Никола Цвятков), но той отвръща, че не го познава и двамата не са заедно. След секунда заптиетата се усъмняват в чутото – на най-светлият християнски празник българинът не работи, а липсата на тескере (паспорт) у Левски усилва техните съмнения. Единият полицейски служител проследява Левски след завоя и вижда, че той се събира с другия човек и двамата заедно продължават по пътя си. В Ловеч веднага е съобщено на началството за подозрителната случка и е формирана група от 15 заптиета начело с Юсеин Бошнак Чауш, които по тъмно потеглят към Севлиево.
Призори на 27 декември 1872 г. отрядът достига ханчето в с. Къкрина, на 20 км от Ловеч. Именно там Левски и неговия придружител спират да пренощуват (ханджията Христо Цонев – Латинеца е познат на Левски). Апостола осъзнава, че ханът е обграден и се опитва да избяга през задния двор, но там го чака засада. В опита си да избяга той се закача на оградата и след кратка схватка, при която лявото му ухо е засегнато от куршум, е заловен.
Левски заявява, че е търговец на кожи от Търново и е отведен в Ловеч, но никой от местните влиятелни първенци не потвърждава самоличността му. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и чак след като е откаран в Търново османските власти разбират, че са задържали „враг номер едно на империята“. На 18 февруари 1873 г. в покрайнините на София е изпълнена смъртната присъда на Апостола на българската свобода.
Вълнуващата история за последните месеци на Васил Левски дава почва на различни мнения в българската историография относно причините за неговото залавяне. Едни споделят тезата, че предателство има – според някои негов автор е поп Кръстю, за други това е фамилията на поп Лукан Лилов, трети прехвърлят цялата вина на Димитър Общи. Други виждания твърдят, че Левски е жертва на дълга верига от разкрития на турските полиция. Единственото нещо, което е със сигурност ясно е, че до момента в българската историческа наука не съществува доказателство, което да уличава пряко някое лице в предателство към Васил Левски, а това дава възможност на много митове и легенди относно тези събития излязат на повърхността. Фактът, че въпроси като „Предаден ли бе Левски“ и „Кой е предателят на Левски“ ще продължават да бъдат задавани, е показателен за това, че Васил Иванов Кунчев ще живее вечно в съзнанието на всеки българин като олицетворение на непримиримостта, отдадеността и справедливостта.